Депресивни разстройства


Категория на документа: Медицина


Депресивни разстройства

Депресивните разстройства са едни от най честите психични разстройства, като според проучвания направени в различни страни, обхващащи различни възрастови групи, годишната заболяемост е 10%. Това означава, че годишно всеки десети от нас страда от различна по форма или продължителност депресивно състояние. Полът, социалния статус, възрастта играят важна роля в разпространението на депресивните разстройства. Най-засегнати в този смисъл е групата на жените, докато при мъжете интензитета на заболяемост е по нисък. Но от друга страна заболяевамоста при мъжете в много случай е прикрита от употребата на упойващи вещества, алкохол, наркотици или отдаденост към социални ангажименти.Като възрастова група заболяването засяга предимно млади хора, които преминават от детство към зрелостта където изискванията към психиката са по големи и съответно очакванията са по големи.Проучванията на корелациите между социалния статус, икономическото положение и разпространението на психичните разстройства сочат че сред хората, който живеят в бедност, честота на депресивните разстройства е по голяма в сравнение с тези на хората с по-високи доходи.
Думата депресия има много значения. Тя е общогеографско понятие за падина или котловина. В света на финансите с нея се обозначават периодите на икономически застой. В метеорологията означава спадане на атмосферното налягане, което може да породи циклони или урагани.Но най-известното значение на думата е свързано с настроението.От медицинска гледна точка обаче депресията е сериозно заболяване водещо до промени в паметта и мисленето, настроението, телесното самочувствие и поведението.
Депресията винаги е съществувала.Ако се върнем в исторически план, в старо английски текстове се говори за меланхолия - дума използувана в продължение на векове за описание на разстройствата в настроението.Двама големи английски писатели Чосър и Шекспир са оставили описание на меланхолията. Най-ранните медицински описания на депресията принадлежат на Хипократ „бащата на медицината” в древна Гърция. Той бил убеден, че психичните болести се дължат на естествени причини а не на свръхестествени сили. Неговата хипотеза била че меланхолията се дължи на прекомерно голямо количество черна жлъчка в далака.
В продължение на векове други философи и лекари се опитват да дефинират и разберат депресията.Също като понятието депресия, което в обичайната си употреба е твърде неопределено и може да има различни значения, така и самата болест не винаги лесно се дефинира или разпознава.Симптомите и могат да се припокрият с симптоми на други болести или тъга, стрес, проблеми със съня или преумора. Истинската депресия – която лекарите често наричат депресивна болест или клинична депресия се различават от обикновената тъга и отчаяние.
Векове наред хората са разглеждали депресията като признак за телесна или психична слабост и често са я отхвърляли като легитимен здравен проблем. След дългогодишно проучване лекарите признават депресията за болестно състояние-заболяване с биологична основа, често повлияно от психологичен или социален стрес.Заболелите от депресия могат да имат абнормно ниски нива на определени химически вещества в мозъка и понижена клетъчна активност в мозъчните дялове, контролираща настроението, апетита, съня и други функции.
Депресията може да възникне като самостоятелна болест или да бъде усложнение на друго заболяване. Може да възникне като реакция към лекарство или наркотик. Може да се прояви след раждане или в резултат на злоупотреба с алкохол или наркотици. Може да бъде резултат от стреса на работното място, загуба на любим човек или друго тежко преживяване.
Депресията може да порази всекиго независимо от възрастта, расата, националността, професията, величината на доходите.
Първият депресивен епизод обикновено възниква в разцвета на живота на възраст 25-44 години, но болест може да засегне също така деца, юноши и хора в напреднала възраст. Честотата е по ниска при семейни и при хора със стабилни интимни отношения. Заболяването е значително по често при разведени или самотни хора.
Някой болести на тялото са свързани с по висока честота на разпространение на депресия като проучванията сочат, че лечението на депресивните състояния подобрява прогнозата при много заболявания, който имат телесна природа,като например захарен диабет, Паркинсонова болест, сърдечни заболявания.
Много често самите ние не разбираме кога имаме депресия, епизодите на депресия са сравнително кратки и леки по своята клинична картина.Това е основната причина да не търсим специалист или медикамент, а само да формулираме проблема като несъществен след време .По този начин ние не определяме проблема като болест или психичен проблем, но това е една от причината.Другата която съща е доста срещана е това при формулиране на проблема и при опит да го решим с помощта на психотерапевт, да ни бъде сложено клеймо но душевно болни или „луди хора”.Подобно отношение в никакъв случай не трябва да бъде причина да не опитаме да помогнем на себе си за да бъдем щастливи.Системата от психично –здравни грижи в нашата страна също е обременена с много дефицити, липсата на първичната здравна помощ и специализираните услуги, отсъствието на утвърдена практика на психотерапия и протоколи за предлагане на психологични услуги.
Депресията се превръща в социално значимо заболяване .В изследване направено по поръчка на световна здравна организация, тя е на второ място след сърдечните заболявания по значимост. За сравнение във всеки отделно взет момент боледуват приблизително 18 милиона американци в зряла възраст.В световен мащаб депресията заема четвърто място като причина за инвалидност или ранна смърт според данни от проучване за общата тежест на заболяванията, проведено от училището за обществено здраве към Харвард, Световната здравна организация и Световната банка.
Авторите на проучването за общата тежест на заболяванията прогнозират, че през 2020 година депресията би могла да заеме челно място в списъка на най сериозните опасности за здравето в световен мащаб .Тя може да бъде проводник на множество заболявания и не лекуването и може да има сериозни последствия за човека.
Причините за възникване на депресията понякога се крият в самите нас, друг път в заобикалящата ни среда от близки, приятели от начина по които възприемаме случващото се около нас.
Предразположените хора към депресия са изключително чувствителни спрямо своите грешки, поради което се чувствуват особено виновни.Поурър не вярва че присъствието на вина непременно включва някакво твърде неморално предишно поведение, като силна враждебност или ниски страсти например а по скоро тя би могла да бъде натрупване на множество „обикновени грехове”.Всеки от нас е вършил и върши не дотам обмислени действия или постъпки, понякога постъпваме егоистично, друг път отправяме нараняващи забележки не мислейки за другите.Обществото в което живеем ни окуражава да мислим сами за себе си и реално да бъдем сами в нещата който вършим. От тук следва и отговорността за постъпките да бъде из цяло наша, като в някой от случаите именно това е причината за депресивното състояние което ще развием.
Вината не винаги е резултат от необмислени или неморални действия. Често тя се състой че човек не прави нещото за което мисли че би трябвало да прави. Мисли от типа на “Трябваше да разбера че не ми казват истината”, Трябваше да му повярвам, той все пак ми е приятел”.В подобни случай, човек е възможно да приема прекалено голяма отговорност за това, което се е случило, поставяйки си невъзможни дори перфекционистки стандарти.Такива погрешни виждания за света и подобни неоснователни очаквания към себе си могат да причинят чувство на вина. Вината от своя страна да предизвика депресия. При вината и съжалението човек сам си причинява душевен дискомфорт започва да се ядосва на себе си, да търси вината сама и единствено при себе си и точно този гняв е причина за породената депресия.
Много често причините за депресията се крият при родителите и съответно възпитанието което получават децата.Някои родители по своя характер се държат покровителствуващо, глезят своите деца, прекомерно ги ограничават или са твърде контролиращи. Подобно отношение е вредно и е причина за развиване на депресивно състояние във бъдеще. Такива деца стават зависими, не понасят затрудненията и така силно желаят да бъдат харесани от другите че стават покорни лесно маниполеруеми, изискващи грижи.Чодов 1974 формулира това състояние като „Пристрастени към обичта в едно вечно състояние на лакомия, надавайки отчаян зов за любов”. Тяхното самочувствие и увереност зависи от одобрението на останалите. Освен това обикновено когато се чувстваме слаби и зависими ние се ядосваме. Така че твърде депресиран и зависим човек може да се противи на предлаганата помощ и да стане враждебен. Загубата на любов води последствия след себе си, започва да се появяват тъга и паника тъй като нашата перманентна и енергична житейска борба за сигурност е загубена. Наред с това се развива ниско самочувствие и състояние на безнадеждност и в нередки случай се появява гняв и омраза.Взаимоотношенията свързани с брачни проблеми или стресът около децата са най срещания вид стрес свързан с депресията при жените.От друга страна добрите грижовни, интимни взаимоотношения са най-добрата защита от депресията. Като потвърждение на направените разсъждения, ще се опита м да посоча няколко примера за изпитване на чувство на вина и пагубното и влияние върху личността.
Младо момиче се запознава в кафене с един мъж, който подхваща разговора, като описва положението си - развод, самота, - с други думи знае как да събуди нейното състрадание. Той й се натрапва, постоянно предлага срещи, все повече я оплита и в крайна сметка я моли да се ожени за него. Въпреки че не й бил особено симпатичен и тя в никакъв случай не го обичала, все пак имала чувството, че не бива да го разочарова, тъй като той явно имал нужда от нея. Тя не могла да каже „не" в подходящия момент, много по-рано би трябвало да се държи резервирано; без да иска и да забелязва, със своето поведение тя му създавала надежди и изпаднала в чувство за вина, когато най-накрая му отказала.
Примерът показва много характерни черти за депресивното един по-дълбоко увреден човек изобщо не би имал смелостта да каже „не". Депресивните се поставят в положението на другия, дотолкова се идентифицират с него, че изцяло забравят своята собствена позиция и интереси. Тъй като имат твърде малко собствени импулси и желания, които биха могли да противопоставят на другия, те толкова по-лесно се оставят на неговите желания и импулси. И понеже са свикнали да изпълняват очакванията на другите, те стигат до ситуации, които не са искали, но несъзнателно са констатирали. Затова те лесно попадат в усложнения и се превръщат в жертва на безогледни хора, които използват слабостта им. Те трудно могат да намерят изход от такива ситуации - поради чувство за вина, и не искат да признаят унижението си пред този, които ги е използвал.
Това момиче произхожда от семейство с тежка история. След смъртта на първата си жена нейният баща се оженил втори път за едно обикновено момиче „под нивото му"; тогава той наближавал шестдесетте и показвал признаци на старческо слабоумие, а пациентката била на около осем години. Тя живеела със своите вече възрастни заварени братя и сестри в същата къща, в която долу имало магазин, който първоначално бил във владение на първата жена на нейния баща; дялове от магазина имали още две сестри на починалата, които също живеели в тази къща и били враждебно настроени срещу новата жена. Самата тя плаха, без подкрепата на мъжа си, се чувствала с детето си като натрапена. Страхувала се, когато му купувала нещо ново, то трябвало да го носи тайно и затова изпитвало чувство за вина, сякаш е лишило от нещо заварените си сестри. Поведението на бащиното семейство карало майката и дъщерята да се възприемат като присадени, като неканени гости, които със самото си присъствие отнемат нещо на другите. След смъртта на бащата те били изгонени от къщата; майката не могла да се съпротивлява и тръгнала на работа. Веднъж тя действително се обърнала към адвокат, който й казал, че не може просто така да бъде изхвърлена, но тя нямала силата, не била достатъчно твърда, за да се пребори. Така детето растяло с чувството, че няма право на живот. „Майка ми се страхуваше; никога не съм я виждала да се наложи. Тя се оплакваше от роднините зад гърба им, но винаги отстъпваше, затова пък вечно мърмореше, вечно беше недоволна. Постоянно ходеше на църква; мъкнеше ме в параклиса на гробището и ние се молехме за бедните души и за мъничко успех, за парче хляб от трапезата на живота - те нямаха и повече за даване, нали бяха бедни души. Заварените ми сестри имаха всичко; с тях сигурно са се държали като с принцеси. Майка им е била млада, баща ни по това време също. Аз се опитах да разреша проблема за мен по следния начин: след като никой не ме обича, искам да съм бедна, да не притежавам нищо - бедно дете - обичано дете.
Госпожица М. деляла с една позната общо жилище, двете работели в една и съща фирма. Тъй като госпожица М. имала кола, а другата не, тя обикновено я вземала със себе си. Колежката й обичала да се размотава сутрин, така че по нейна вина г-ца М. често закъснявала за работа, което много я притеснявало. Тя често вземала колежката си и по време на пътувания през уикенда, чувствайки се едва ли не длъжна да го прави, та нали другата нямала кола. В такива дни нерядко имала странно главоболие и стомашни болки, които не можела да си обясни. По време на психо-терапевтичното лечение стана ясно, че при тези съвместни пътувания тя винаги сама поемала разходите за бензин - нещо, което й изглеждало саморазбираемо, та нали това било нейната кола. На колежката изобщо не й хрумвало да се включи в разходите. Това ядосвало пациентката, но тя не успявала нито да предложи да делят парите, нито да признае яда си; тъкмо напротив, струвало й се проява на стиснатост, как може изобщо да е толкова дребнава - това е под достойнството й. Така тя се насилвала и се оставяла да бъде използвана, потискала гнева си и забелязала едва по оплакванията си, че очевидно нещо не е наред, че нейното подсъзнание изпраща алармени сигнали и реагира със симптоми, които изразяват телесно това, което тя съзнателно не се осмелява да направи: яда с главоболие, неможенето да изисква - със стомашни болки. Ситуацията била допълнително затруднена от обстоятелството, че тя била полуеврейка и смятала, че ако заговори за пари, колежката й ще припише това на факта, че е еврейка - пациентката се страхувала, че другите го възприемат като нещо негативно. Когато в крайна сметка, въпреки опасенията си, предложила на колежката да си делят парите за бензин и тя за нейна изненада се съгласила, не само уикенд-симптомите изчезнали, но и връзката между двете прераснала в приятелство.
Тъй като отстъпването, отказването и липсата на съпротива са се превърнали в тяхна втора природа, те изобщо не съзнават, че тези начини на поведение са свързани с привидно безпричинните им депресии, които те възприемат като предразположеност, като съдба, в която нищо не може да се промени. Лекарят обикновено им предписва антидепресивни медикаменти, защото също не вижда външни причинители на депресията и така те могат да станат зависими от лекарствата, които в най-добрия случай донасят временно облекчение, но иначе само скриват проблема.
Тук искам по-подробно да опиша биографичните основания на тази пациентка:
Тя била единственото дете от един много труден смесен брак -с майка от еврейски произход. Отрано станала свидетел на тежки крамоли между родителите. Още като дете често й се струвало, че тяхната раздяла е неизбежна. При някои от тези сцени положението ставало толкова страшно, че тя се бояла да не посегнат един на друг. Родителите й многократно споделяли с нея намерението си да се разделят: „Мама и татко ще се разделят; ти трябва да решиш при кого искаш да останеш, кого обичаш повече." И това на едно четири годишно дете, което по този начин било вкарано в неразрешима ситуация. Тя била привързана и към двамата и не искала да избира между тях; но ако все пак трябвало, тогава само с чувство за вина към „предадения" родител. Така тя отчаяно се опитвала - и това траело години -да балансира и посредничи. На майка си тайно казвала, че баща й всъщност нямал лоши намерения, той просто избухнал, нека тя не го взема толкова насериозно, това били негови думи и той съжалявал за своето поведение. С баща си тя също тайно споделяла, колко нещастна била майката от грозящата раздяла, и че тя със сигурност знаела, че майката действително го обича, макар и често да не го може да го покаже. Отчасти заради това нейно обработване, отчасти по други причини, намерението за раздяла все се отлагало. Но пациентката имала чувството, че живее върху вулкан, който всеки момент може да изригне. Така тя изпълнявала важна функция в брака на родителите: тя сякаш била езичето на кантара или, както веднъж сама се изрази, „смазващият механизъм" между тях - с други думи, тя имала чувството, че от нея зависи дали двамата ще останат заедно или ще се разделят.
Можем да си представим, че в тези условия тя никога не се осмелила допълнително да натовари тази толкова лабилна и застрашена връзка между родители със собствените си нужди и проблеми - според нейните представи тогава всичко би рухнало. Следователно тя не можела да бъде по детски непринудена, да бъде себе си. Постепенно започнала автоматично да поставя на заден план всички свои желания, импулси, грижи, афекти и страхове; те сякаш вече изобщо не съществували в нея. За сметка на това тя развивала симптоми: силен косопад, проблеми със зъбите, белене на кожата по цялото тяло, както и нещо много досадно и измъчващо я: когато била с други хора, стомахът й силно къркорел, което тя тълкувала като несъзнателен протест срещу напрягащи ситуации, спрямо които, според нея, тя не можела да се отбранява. Този симптом може да бъде разгледан като предшественик на стомашните болки, появили се по-късно в описания случай с колежката.
Така тя се превърнала в човек, който „функционира" отлично, когато му се постави определено изискване; изпълнявала съвестно и образцово възложените й задачи, загърбвайки своята собствена личност. Но тя изпадала в затруднение и ставала безпомощна, когато трябвало да се наложи или да изиска нещо от другите - тогава я връхлитали неопределени страхове и тя предпочитала сама да свърши работата, от което нейните колеги естествено се възползвали.
Подобни изглеждат основанията на някои неделни неврози и неврози на свободното време. Непривичната свобода плаши, защото позволява да изплуват тайни, изтласкани желания, преживявани като забранени, за чието сбъдване всекидневието предлага по-малко възможности, защото в него задълженията освобождават човека от страха да бъде самия себе си.
Един пример за невъзможността да кажеш „не": Една пациентка, млада американка, живеела под наем при едно семейство в следвоенна Германия, където учела балет. Когато се връщала в къщи след репетиции и искала да се промъкне незабелязано в стаята си, хазяйката често я издебвала и я замъквала да „си побъбрят" в кухнята. Въпреки че била изморена и искала да си почине преди вечерното представление, тя не можела да откаже. И тъй като след войната положението в Германия било зле, тя „трябвало" да кани на кафе - което тогава все още било рядкост - цялото семейство: домакинята, вече възрастната дъщеря, сина и снахата, която не била добре приета в
семейството и си отмъщавала за това с арогантни изказвания. Дъщерята се прехласвала с неприкрита завист по хубавите рокли на пациентката, докато тя не й подарила една от тях, която все още с удоволствие обличала. Синът кокетничел с нея и въпреки че била безразлична към него, тя „трябвало" от време на време да му отвръща с поглед, за да не го разочарова, и накрая „трябвало" да включва в разговора и снахата, за да смекчи явните вътрешно-семейни напрежения. След почти два часа загубено време тя най-сетне, изтощена, се прибирала в стаята си и започвала лакомо да се тъпче с храна - тя дойде на терапия именно заради тази си ненаситност, която стигала до крадене на сладки неща от шкафчетата на нейните колежки.
В жизнената история на депресивните хора постоянно се срещат влияния на околните, които затрудняват или препятстват превръщането на детето в автономен Аз. Тя също била единственото дете от един нещастен брак и отрано трябвало да се учи да застава на заден план, да разбира проблемите на родителите, преди да е успяла да открие и разгърне своята собствена същност.
Всекидневието на депресивните хора е проникнато от такива начини на поведение, в които те не се осмеляват да утвърдят и наложат себе си, да кажат не, да бъдат субект
Загубата на цел или морални ценности също може да доведе до депресия .Хирш и Кенистън изследвали 31 напуснали Йеил през късните години на 60-те по времето на нарко – субкултурата, хипитата.Те не са се провалили те просто не са били заинтересовани или по точно те не се интересували от нищо.Изглеждали са леко депресирани но не са преживели загуби.Но при всички тях има едно общо нещо загубили са уважение към своите бащи.По рано те са обожествявали своите бащи, но на този етап не могат да приемат тяхната ценностна система.Материализмът на средната класа, парите както и кънтри клубовете вече не ги привличат.Те се чувстват изгубени, несигурни в това какво искат и отегчени от заобикалящата ги среда.По време на 60-70 години хиляди напускат училище и традиционното общество..Това състояние е наречено „екзистенциална невроза”.Екзистенциалната терапия се стреми да възстанови чувството за свобода и отговорност за собствения избор в настоящето и бъдещето.За да се постигне това на живота трябва да бъде придаден смисъл и причина.
Основен проблем на някои от горните теории е неяснотата за произхода на депресията, а именно от къде точно идва безнадеждността, негативните виждания, погрешното мислене, ниското самочувствие, ирационалните идеи.Теорията за срама не може да бъде обяснена в това отношение, тя определя произхода като ранни преживявания в детството.Срамът е чувството че си неадекватен, ниско стоящ, ”който не е достатъчно добър,нещо му липсва” или тип ”срам ме е от себе си”. За разлика от страха, който включва външна заплаха,срамът се появява когато сме разочаровани от нас самите, от нашата истинска същност.Срамът е вътрешно измъчване:да се чувстваш страхлив, глупав, необичаен не струващ, ”лош човек”. Ние се крием в срама, обръщаме се, покриваме си лицето, навеждаме очи, изолираме се.
Произходът на срама обикновено се търси в ранното детство.Срамът се използува като начин за контрол от родители, приятели общество. Ние казваме на децата обидни неща, който никога не бихме казали на възрастните ”глупав”, ”непохватен”, ”мамино детенце” много от вече порасналите деца си спомнят за тези забележки и това рефлектира върху тяхното отношение към света, да накара едно дете да се срамува от себе си а именно да се депресира. Дори и по време на пубертета се чувстваме наблюдавани и съдени, ние сме принудени от срам да изоставим плача, гледат ни с пренебрежение ако не сме успели, привлекателни, независими и известни. Срам ни е ако сме бедни, дебели или слаби имаме лоши оценки имаме малко приятели. Някои от тези чувства в бъдеще може да има положителен ефект но може да има и опустошителен. Има някои данни, които подържат теориите основаващи се на наличието на срам. Андрюс (1995) е установил, че дълбок срам не просто неудоволетворение, в жените спрямо техните тела е изключително много свързано с изживяването на остри депресии. Но ако жена е наранена физически или сексуално като дете рискът от депресия се покачва четири или пет пъти.
Спомените за нашето минало нашето детство и юношество оформят идентичноста ни и нашето основно възприятие на самите нас. Понеже ние имаме семеиства и култури до голяма степен основаващи се на срама, срамът се свързва с много нагони, социални нужди, чувства и цели в живота. Ние сме дълбоко наранени и принуждавани да се срамуваме от нашите нужди за близост и сигурност, винаги когато важна връзка е прекъсната чрез отхвърляне, насилие, пренебрегване, задушаващо прекомерно покровителство или контрол.
Понякога срамът е свързан с телата ни с нашата липса на компетентност с целите ни в живота. Също така се прави връзка между чувствата и срама (Не плачи, не се чувствай така) и по този начин ние започваме да се срамуваме от плачене, от гняв, страх, самоизтъкване и понякога колкото и парадоксално да звучи и от радост. В крайна сметка човек може да започне да се срамува от всичко което предстлява от всичко което е, от себе си. Срамът емощна сила но ние можем да разберем и преодолеем някой от неговите причинители.
Има няколко естествени защити използувани срещу самоатакуващия срам.
Да нападаме другите. Да нападеме другите като сме критични саркастични или оскърбителни са начини да възстановим нараненото си его и да предпазим слабите си и уязвими места от излагане на показ. Да се държим високомерно и да изпитваме презрение към околните са други методи за утеха на наранената ни душа.
Надмогване за власт и желание да бъдем идеални. Желанието на едно дете би било да компенсира своите слабости като стане силно и перфектно.
Обвиняване на другите. Какъв по добър начин да отречем нашите слабости от това да обвиняваме другите за нашите проблеми.
Превръщане в прекалено мили хора готови да угодят на всекиго,да станат да станат спасители или жертващи се мъченици. Ако се чувстваме незначителни нашата надежда може да бъде компенсираме това като станем ”истински добри”. Ако сме прекалено мили често това означава че се преструваме или лъжем за нашите чувства, защото се срамуваме от нашата истинска същност. Истинската ни същност може да се отегли толково на дълбоко или да се затвори изцяло за външния свят, че срамните деиствия или случки просто да не ни безпокоят и по този начин нашата душевност да не може да бъде наранявана.
Очевидно човек които изпитва срам, но използува тези защитни приоми, ще предизвика срам в други около него.Така душевни рани причинени от срам се предават от родител на дете. Това става по няколко начина:
- словесно, сексуално или физическо насилие.
- физическо или емоционално изоставане.
- възприемане на децата като маловажни подчинени, които трябва да бъдат направлявани и обвинявани.
Това са начините срамът да поражда срам.
Какви могат да бъдат последиците зв семеиството, където срамът играе важна роля, на първо място самообвинения и критика. Постояно да се сравняваш с другите и винаги да излизаш по лош.
Ние можем да не харесваме и да се отричаме от нашата същност и дори да изпитваме презрение към себе си като цяло това е форма на депресия.
Човек които се срамува може да се заеме с обсебващи деиности, физическо и сексуално насилие, пристрастяване към наркотици и алкохол, анорексия булимия или затлъстялост, работохолизъм, сексуални пристрастявания, пристрастявани към определени чувства, антисоциални деиствия, както и други проблеми на личността. Като се замислим дали нещо от гореизброените не виждаме в нас самите. Някои от тези „болни „ поведения като пристрастяванията ни помагат да скрием нашия срам, някои като работохолизма се опитват да компенсират нашите слабости, някои като криминалните прояви отразяват страха и омразата към начините, по които сме били карани да се срамуваме. Срамът действа вътре във всеки от нас, това е вътрешен глас. Обикновено в него припознаваме гласа на нашите родители. Много често гласът е здравословен и полезен но друг път е нездравословен и направо разрушителен. Семействата базиращи се на срама, често имат негласни но добре разбрани ”правила” като „Не бъди такъв какъвто си”, ”недей да имаш чувства мисли рационално”, ”Не се сближавай с хората те няма да те харесат ако знаят истината за теб”.Правилата като тези ни задържат слаби, загубили надежда, незрели, наранени, и нездрави, депресирани а може би и пристрастени.
Липсата на самоконтрол причинява депресия.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Депресивни разстройства 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.