Аромотерапия


Категория на документа: Медицина


АРОМАТЕРАПИЯ

АРОМАТОЛЕЧЕНИЕТО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

В древността благоуханието на растенията въплъщавало "растителната душа", която криела вълшебни сили и ги предпазвала като талисман от всякакви злини и недъзи. На тези аромати приписвали чудотворни свойства. Не случайно благоуханните растения се използвали при религиозни обреди, вероятно защото техният аромат предразполагал към мистицизъм и въздействал върху психиката на хората. Пред олтарите на древноегипетскитс богове и на храмовете на Заратустра (създателя на персийската религия) палели благоуханни огньове, които оставяли продължително да тлеят, като в тях слагали части от силно ароматни растения. Предпочитана била приятната миризма, изпускана от тлеенето на санталовото дърво (Santalum rubrum), чийто пушек се издигал и пред храмовете на Буда и Брама. В източноправославната църква пък използвали кадене с тамян (Gummi olibanum) и прибавяли ароматни растителни части във восъка на свещите (тези църковни обичай и религиозни обреди са се запазили и до днес). За египетската богиня и митична царица Изида (сестра и съпруга на бога Озирис) сутрин горели благовонен балсам, на обяд - мира, мирис (Myrrhis odorata), а вечер смес от 16 ароматни растителни съставки. Тамянът също бил познат на египетските жреци, които използвали неговото благоухание за въздейст-вие при религиозни ритуали. От оцелялата от този период египетска статуя, олицетворяваща фараона Тутмос IV (XIII в. пр.н.е.), се предполага, че в едната си ръка държи тамян, а в другата - благоуханно масло. В пирамидите са открити съдове с ароматни съставки, датиращи отпреди 3-4 хиляди години. В градините на храмовете отглеждали ароматни растения за получаване на благовонни смоли и балсами. Те били използвани за лечебни цели, а също и за балсамиране на починалите фараони и семействата им. Единствено жреците имали привилегията да балсамират, като отлично познавали консервиращите свойства на балсамите. Семитските племена халдейци от Нововавилонското царство (ок. 715 г. пр.н.е.) изгаряли на празника на Бел във Вавилон огромно количество тамян. Египтяните и евреите, а по-късно и християните, горели различни ароматни растителни смоли в метални съдове и във ви-сящи кандилници. Китайците използвали като благоуханни вещества силно ароматните растения апачули (Pogostemon patchouli) и балсамифера (Blumes balsami phera). В древността благоуханните вещества
(и най-вече тамянът) се ценели наравно със златото и скъпоценните камъни, особено в страните от Арабския п-ов. Те били важен артикул за доставка и търговия , като ги разменяли срещу слонова кост, копринени платове и захар и дори срещу роби от Индия и Африка. С благоухания търгували чак до Китай. Разработена била система за внушения, при която се използват ароматите. В Древна Гърция се извършвали пищни ритуали, съпроводени с жертвоприношения, пушели се благовония, а също ее къпели в лечебни вани с ароматни растения. А за Древния Рим писателят Апулей пише: "С докосване, със заклинания и миризми човек може да бъде приспан и по време на тоя сън да се освободи от грубата си телесна обвивка, да се върне към чистата, божествената, безсмъртната природа". При извършване на култови обреди и богослужения, жертвоприношения и др. църковните служители използвали благоуханни смоли, извлечени от различни растения. При молитви и бдения изгаряли различни смоли (напр. кадене с тамян). В много от източните страни използвали често и камфората (получавана от камфоровото дърво) за пълнене на малки торбички, които се носели на шията - смятало се, че миризмата й прочиства и укрепва белите дробове и нервната система и освежава мозъка.

В Древността (в Елада и Рим) използвали ароматите по време на състезания и народни празници като възбуждащо средство или за освежаване. Евреите донесли със себе си в Израел египетските обичаи -каденето, балсамирането на мъртвите и обичая да се маже главата на първо свещеника с благоуханно масло. Според преданията Мойсей заповядал да се направи олтар от акациево дърво, той да бъде позлатен и да се палят пред него два пъти дневно благоуханни огньове; всичко в светилището да бъде намазвано с ароматна смес (от балсам и благовонна канела, блатен аир и касия) с нея да се мажат и служителите в храма. Не се разрешавало така приготвеният елей да се използва за лични и други цели, а който се осмелявал да наруши забраната, трябвало да бъде прогонен от своя народ. В Мексико и Перу било забранено да се докосват или да се помирисват свещените цветя - франджипаните, тъй като те били посветени на боговете. Който правел това, бивал убиван.

Гръцките богове ползвали аромата на амброзия при посещение на смъртни. А смъртните, например Одисеи, поставяли между дрехите си в раклите ароматни растения. Освен за религиозни внушения и ритуали още от древността благоуханните растителни и други вещества били използвани за повишаване на жизнените сили и с лечебни цели. В Древния Рим воините употребявали възбуждащи и освежаващи благовонни вещества, а знатните особи прикрепяли към сандалите си стръкове от ароматни билки - мента, пелин и др. В баните на Древна Русия се напарвали с метлички от офика и пелин, за ДД влее ароматът им сила в загретите мускули. Известни са така наречените чепучински седалки, на които се сядало в тясна дървена камера, наситена с уханието, отделяно от попарени растителни части. Някои древни народи използвали ароматите като сънотворни и успокоителни средства. В Украйна например пълнели дюшеците и възглавниците с треви от мащерка и овчарски босилек. На Изток постелята била обработвана с различни аромати преди сън. Големият таджикски лекар Авицена (980-1037) препоръчвал на пациентите си цвят от маргарита като ънотворно средство. Той пише, че след мирисане на свежи маргарити се заспива по-лесно. В Индия приготвяли възглавнички с пресовани ароматни треви, които помагали на страдащите от безсъние. В древността в Китай и Индия ароматните растения също били широко използвани като лечебни средства. В открита китайска медицинска книга, датираща от XXV-XX в. пр. н. е., се дават редица сведения за лечебното приложение на опиума, получаван от мака, както и за плодовете на нара. Древните лечители били убедени, че целебните свойства на растенията са в тясна връзка с техния аромат. Смятало се, че колкото по-силно ухае едно растение, толкова по-разностранно е неговото целебно действие. Очевидно още от стари времена хората са разбирали, че използването на ароматни вещества има не само ритуално значение, но и лечебен ефект. Известно е, че моралните норми на поведение, на общата профилактика и хигиена са били тясно свързани с религиозните обреди - използването на благоуханните вещества в храмовете и църквите имало и определен здравен смисъл. Изследванията на учените през последните десетилетия недвусмислено показаха, че повечето от ароматните растителни вещества съдържат бактерицидни съставки, които са в състояние да пречистват въздуха и да унищожават болестотворните микроорганизми. Всъщност много отдавна било забелязано, че ароматите, излъчвани от горските дървета и ливадните растения, предизвикват бодрост и прилив на сили. Още в далечното минало се смятало, че те оказват определено целебно въздействие върху различни заболявания. В клинописните таблички, намерени в гр. Нипур (в днешен Ирак) са описани лечебните свойства на някои ароматни растения. В древноегипетския папирус, разшифрован от Еберс (датиращ от 4000 г. пр.н.е.), от който се черпи информация за медицинските познания на древните египтяни, също се споменава за Целебните възможности на много растения, съдържащи ароматни вещества. През VIII в. пр.н.е. по вътрешните стени на много от египетските храмове изписвали рецепти, включващи ароматни вещества, "за да може всеки да се запознае с тях и да извлече полза от това". Дори били описани някои методи за лечение с благоуханни масла. В известната "Естествена история" на древногръцкия философ Теофраст (ок. 300 г. пр. н. е.) също се описват методи за лечение с ароматни масла. Почти по същото време в Александрийската медицинска школа под ръководството на древногръцкия лекар-анатом Херофил (IV-III в. пр. н. е.) се провеждали изследвания на маслата, получени от растения. Още древните лечители смятали, че между носа и другите органи съществува връзка, която може да се използва и за лечебни цели. Било забелязано, че приятните аромати сред обилната растителност на полето или в гората, край морето и пр. стимулират дихателната дейност на човека, възбуждат апетита, възвръщат бодростта, подобряват самочувствието и настроението. Неприятните миризми, обратно, оказвали противоположно действие. В ръководството по тибетска медицина "Чжуд Ши" се препоръчвало на уморени пътници да отдъхват под сянката на дървета, излъчващи приятни аромати. Древните лечители в Китай, а по-късно и древногръцките лекари вкарвали в носната кухина с лечебна цел различни благоуханни вещества, наричани ерини (т.е. очистителни за главата). Още "бащата на медицината" - древногръцкият лекар Хипократ (460-377 г. пр. н. е.) предписвал вдишване на ароматни изпарения при различни белодробни заболявания. А прочутият древноримски лекар Клавдий Гален (ок. 30-200 г.) препоръчвал при мигрена на-капване в носните отвори на сок от растението росопас, примесен с масло и оцет. Древният лечител Самоник пък лекувал нервни разстройства чрез впръскване в носа на сок от бъз или бръшлян ("за очистване на мозъка"). Казахите и уйгурите лекували простудни заболявания като вдишвали пари от чеснов и кромид лук или си окачвали "миризливи огърлици" от обелени скилидки чесън, които древните египтяни смятали за свещени растения, предпазващи ги от болести. Отчитайки връзката на носа с главния мозък, китайските ле-чители от времето на династията Мин (XIV в.) извършвали предпазна процедура срещу вариола, като смесвали стрити на прах струпеи от едра шарка с вода и чрез напоено късче памук вкарвали сместа в ноздрите на децата. Тази проста инхалационна процедура по своята същност е може би първият опит в света за ваксинация! Според древнотибетската медицина задържането на кихането предизвиквало отслабване на сетивните органи, главоболие, болки в шийната област и водело до парализа на лицевите мускули. Препоръчвало се пушене на ароматни треви и на други лекарствени средства, които се вкарвали в носа, с едновременно излагане на прякото действие на целебните слънчеви лъчи. Древнотибетските лекари препоръчвали с лечебна цел къпането във вани с ароматни растения. Особено популярни и до днес са процедурите с т.нар. седем тибетски вани с отвара от борови връхчета - ефективно средство за възстановяване на нервната система, за подмладяване и красота. В Европа през Средновековието къпането се извършвало в го-леми дървени каци, напълнени с топла вода и ароматни билки. В каците мъжете и жените седели с часове, разговаряйки, а прислужниците постоянно доливали гореща вода. Смятало се, че лечението има ефект, ако се получи хубав обрив по кожата.
През Средните векове, когато вече станали известни етеричните масла, получени от ароматни растения, лекарите ги използвали като предпазно средство срещу заболяване от холера и чума. Още тогава се заговорило за чудотворното целебно и стимулиращо действие на ароматите. Станало известно, че сред миризмата на гнили ябълки -Цидер изявявал по-силно таланта си, а Виктор Юго бил по-продуктивен при уханието на полска поветица.
Италианският учен Джироламо Фракасторо (1478-1553) пре-поръчвал някои ароматни растения и получаваните от тях етерични масла не само за лечение, но и за предпазване от заразни болести. Много любопитен с фактът, че широко разпространеният през ХУЩ в. моден обичай да се смърка емфие се е наложил поради безспорно доказания му тонизиращ ефект върху организма, възникващ в резултат на дразненето на носната лигавица и кихането. През този период открили и метода за свестяване при припадък чрез вдишване на пари от поднесено към носа шишенце със спиртен разтвор на нишадър. Този лечебен метод се основава на стимулирането на дихателния център и кръвообращението на припадналия. Най-забележителното е, че въпреки огромния напредък на медицинската наука и безбройната гама от лекарствени средства, в продължение на столетия не били открити други методи, които да заменят този твърде ефикасен лечебен похват. В началото на XX в. швейцарският професор д-р Сезар Ру отделил голямо внимание на влиянието на летливите съставки, излъчвани от растенията, върху човешкия организъм. Той търсел причината за завидното дълголетие на планинците, като смятал, че тя се крие в наситения с аромата на алпийските цветя и треви планински въздух. Според учения, летливите ароматни отделяния на растенията, прониквайки чрез белите дробове и кожата в организма, балсамират съединителната тъкан и по този начин препятстват за настъпването на старчески изменения. Едновременно с това ароматните растителни вещества убиват или задържат развитието на болестотворните микроби и предпазват организма от инфекциозни заболявания, които действително се срещат значително no-рядко сред обитателите на планините, отколкото сред жителите на градовете от равнината. Швейцарският учен разработил своя класификация на летливите растителни съставки според предполагаемото им физиологично въздействие. Към първата група той отнесъл летливите вещества, които притежават бактерицидно действие—излъчвани от някои видове растения на семействата Кокичеви, Устноцветни, Сенникоцветни, Кипарисови, Лютикови и Борови. Във втората група включил аромат-ните вещества с ярко изразено балсамиращо действие - на предста-вителите от семействата Ерикови, Кремови, Седефчеви и Сложноцветни. Третата група се състояла от летливите вещества с успокояващо действие върху нервната система на човека — на растенията от семействата Аралиеви, Тинтявови, Каменоломкови, Миртови, Млечкови и Розоцветни. В своята клиника в Лозана проф. Ру успешно лекувал с ароматите, излъчвани от планински растения, някои нервни и други заболявания. Той смятал, че планинските растителни видове отделят повече целебни вещества, отколкото растенията в равнините.
Идеите на проф. Сезар Ру заинтересували руския академик Н. Холодни - известен ботаник, който през 1909 г. се запознал с него в Швейцария. В продължение на 40 години академикът споделял хипотезата на професора и както показват резултатите от изследванията му, летливите съставки на ароматните растения могат да се разглеждат не само от гледна точка на тяхното бактерицидно действие. Оказва се, че тези летливи вещества, които действат убийствено върху едни микроби, за други микроорганизми са естествена необходимост, защото стимулират тяхното развитие. Холодни въвежда понятието атмовитамини — летливи вещества, които се съдържат във въздуха над горите, полетата, покритите с растителност пространства и оказват оздравително и ободряващо въздействие върху човека. Доколкото тези летливи вещества са необходими в много малки количества и постъпват в организма в процеса на дишането, по аналогия с витамините, ученият ги нарекъл атмовитамини. Въпреки че лечението с аромати датира от древни времена, терминът ароматотерапия (ароматолечение) е сравнително нов. През 1936 г. известният френски изследовател М. Гатефосе (специалист по етеричните масла) въвежда това понятие, като малко преди него през 1930 г. руският изследовател проф. Б. Токин установява, че в много растителни видове (особено в лука и чесъна) се съдържат летливи вещества, които притежават силно убийствено действие върху много микроорганизми (бактерии, бацили, вируси, гъбички, инфузории, амеби и др.), и въвежда термина фитонциди (от грц. phyton - растение и лат. caedo - убиец). В началото на 60-те години австрийската биохимичка М. Маури въвежда понятието ароматонизация за описване на психо-логичния ефект от действието на ароматните растения - проясня-ване на съзнанието при умствена умора, поява на енергичност, бодрост и пр. Почти едновременно с нея Д. Фенороли в книгата си " Ароматотерапия" (1963) дава сведения за въздействието върху организма на отделни компоненти, влизащи в състава на етеричните масла. Италианският учен П. Ровести използва етеричните масла на някои растения за преодоляване нервни състояния (на тревожност и депресия), на хронична умора (астения), а известният френски изследовател Д. Валие подробно анализира тонизиращия ефект на повечето от растителните етерични масла.

Английският специалист Р. Тисеран в книгата си "Изкуството на ароматерапията", както и Р. Лотиин- Пасебек в "Ароматотерапия" (1979) обобщават постижениятав областта на въздействието на ароматите върху човешкия организъм. Неотдавна, в резултат на проведени изследвания, учени от Руската академия на науките установили, че в полетата, ливадите и особено в хвойновите гори под влияние на слънчевите лъчи се образува своеобразен "природен смог", който действа убийствено върху туберку-лозните микобактерии. Така беше намерено обяснение на отдавна известния факт, че въздухът в иглолистните гори лекува успешно болни от туберкулоза (по тази причина санаториумите за туберкулозно болни се строят сред борови гори). Изследванията на руските учени върху тайнствения смог, представляващ "светлосин облак", висящ през лятото предимно над иглолистните гори, показват, че той се състои от микроскопични частици, образували се в резултат на фотохимични реакции. За разлика от зловещия градски смог, дължащ се на замърсяване на въздуха и на вредни продукти от автомобилните газове, прозрачното облаче на природния смог се състои от различни летливи органични вещества, отделяни от ароматните растения. Учените открили, че въздухът в хвойновите гори претърпява непрекъснати изменения, в процеса на които отделяните от растенията летливи съставки под влияние на слънчевите лъчи преминават през три стадия - раждане, развитие и гибел. Откритието на руските учени помогна на лекарите да разработят нови методи за лечение и профилактика с помощта на изкуствено създаване в затворени помещения (детски градини и др.) на "светлосини борови облаци". Така например на някои летища (в служебните помещения на диспечерите, в кабините на пилотите, както и в зали на операторите на автоматични линии) е въведено впръскване на малки дози растителни ароматни вещества. Изследванията показали, че под тяхно влияние умората изчезва, повишава се бързината на реакцията при опасни ситуации и настроението се подобрява. Лекарите установили и нор-мализиране на кръвното налягане и на пулсовата честота. Въпросът за въздействието на растителните ароматни летливи вещества върху организма на човека все още не е напълно изяснен. Предлагат се най-различни обяснения за целебното въздействие на наситения с аромати въздух. Някои специалисти са на мнение, че усвояването на ароматните съставки от белите дробове е подобно на усвояването на нелетливите вещества от стомаха. Засега обаче е сигурно, че ароматолечението и ароматопрофилактиката са навлезли дълбоко в човешкия бит и тяхното бъдещо приложение е изключително перспективно.

Kaк човек възприема миризмите?
Векове наред човекът живее сред ухания и миризми на животинския и растителния свят и едно от неговите пет сетива — обонянието, му служи да ги възприема и разграничава. Но как става това? Този въпрос е занимавал умовете на много учени още от древността. Може би най-близо до съвременните представи за протичащия физиологичен процес е мнението, изказано преди около 2000 години от древноримския философ и поет Тит Лукреций Кар. Според него в човешкия нос има множество ямички с разнообразна форма и мирисните частици, попаднали в носа, влизат или не влизат в тях, подобно на ключа в секретната брава. В първия случай миризмата се усещала, а във втория — не. С друти думи, разпознаването на миризмите зависело от това, доколко формите на най-малките ми-рисни частици съответстват на ямичките в обонятелната тъкан. Догадката, изказана от древния учен, макар и грубо обоснована, не е далеч от истината - днес е установено, че от размерите на мирисните дразнители (които са летливи молекули) зависи степента на възприемане на миризмата.

Какво е известно днес за обонятслния орган на човека?
Обонянието е един от петте сетивни органа (зрение, слух, вкус, осезание и обоняние), чрез които човекът получава цялостна информация за околната среда. По своята същност човешкият обонятслен орган представлява сложна биологична лаборатория на организма, която се състои от три части: възприемаща, събираща и анализираща. Възприемащата част е носната кухина; събиращата част е обонятелната луковица на обонятелния нерв; анализиращата част е обонятелната зона (лимбичният дял) на кората на главния мозък. В лигавицата на горната част на носната кухина са разположени множество обонятелни рецептори, които се състоят от многобройни обонятелни клетки. Вдишаните мирисни газообразни вещества (летливи молекули) преминават през носните проходи, където се затоплят, овлажняват се от секрета (който служи за разтворител на мирисните вещества) и в значителна степен се освобождават от съдържащите се в тях прахообразни частици. Затоплянето става благодарение на многобройните кръвоносни съдове и наличието на фина пореста тъкан, която може бързо да увеличава и намалява обема си в зависимост от естеството на вдишваните газообразни вещества. Овлажняването (необходимо усло-вие за определяне на миризмите) се извършва при изпаряването на секрета, отделян от носната лигавица, а също и чрез част от сълзите, преминаващи в носа по слъзно-носния канал. Установено е, че за едно денонощие носната лигавица на човека отделя около 1/2 литър течност, без да предизвиква усещане за излишък от течност в носа. В носната кухина поради издатините и тесните прост ранства въздушната струя образува завихряния, които са особено силно изразени при прехода от вдишване към издишване и обратно. Всичко това спомага за доброто смесване на газоообразните вещества в горните отдели на носната кухина и осигурява попадането им в ямичките на обонятелната тъкан. От всяка обонятелна клетка до повърхността на носната лигавица излиза по един периферен израстък накрая с удебеление (подобно на карфица), завърш-ващо с 8-10 реснички, събрани под форма на четчица. Тези реснички са изключително подвижни и еластични — въртят се в различни посоки като локатори и задачата им е да приемат летливите молекули на мирисните вещества. В резултат на това в рецепторните клетки възниква нервен импулс, който се насочва към кората на главния мозък по обонятелните нервни влакна. Израстъците на обонятелните клетки се събират в 15-20 стьлбцаи през малки отворчета на решетеста пластинка, намираща се в горната част на носните канали, преминават в черепната кухина, където образуват удебелен общ сноп, наречен обонятелна луковица. Тя представлява сложно организиран първичен нервен център, където става предварителната обработка на цялата информация за мирисните вещества, постъпващи от външната среда. Обонятелните луковици са разположени точно над носа и са продължение на мозъка. Те "отсяват" ненужното и изпращат само съществената информация в епиталамуса на главния мозък. Там се намира обонятелният център, където става анализирането (различаването) на миризмите. Обонятелните рецептори имат изключително висока чувствителност. Установено е, че човек може да различи до 10 хиляди миризми и да усети ароматните вещества, излъчвани например от маслодайната роза (от тях се получават парфюми) дори, когато в 30 милиардни части от въздуха се съдържа само една част от това вещество.

Обонятелният орган е в състояние да долови такива минимални количества мирисни вещества, които не могат да бъдат откри-нито с химични реактиви, нито със светлинни спектри. Чрез тях алитичните тегла може да се изчислят с точност до 0,0001 g, до човешкият обонятелен орган може да установи вещество, чието количество е милион пъти по-малко. При хората, упражняващи определени професии, обонянието е много силно развито (химици, фармацевти, парфюмери, дегустатори и др.). Установено е че при пушачите обонятелната чувствителност е по-ниска в сравнение с непушачите. Любопитно с, че жените разпознават миризмите по-добре от мъжете, най-вероятно защото им отделят по-голямо внимание (използуват повече козметични средства, както и ароматни подправки при готвене). Учените са установили, че обо-нянието на човека се развива от най-ранна възраст. Наскоро беше доказано, че бебе на 4 дни вече е в състояние да различава млякото на своята майка от млякото на друга кърмачка. Смята се, че остротата на обонянието се повишава до 7-годишна възраст, след което постепенно започва да спада, но това се компенсира с натрупването на обонятелна памет, за която е известно, че може и да се тренира. Учените са на мнение, че при възрастните хора обонянието (както вкусът) се запазва по-добре, отколкото функциите на другите сетивни органи.

Установено е, че при човека възприемането на миризмите е строго индивидуално и се влияе от възрастта, пола, типа нервна система, здравословното и емоционалното състояние, както и от физиологичните особености на организма, професионалния опит и др. Въпреки остротата на човешкото обоняние при много животински видове, особено при бозайниците, то е многократно по-силно развито. За тях миризмите са своеобразен "език", чрез който животните се "разбират" помежду си, съобщават едно на друго своите настроения и здравословно състояние, откриват брачния партньор и враговете си. Душейки се едни-други, те общуват и обменят информация помежду си.
Неминуемо възниква въпросът: каква е природата на
иризмите? Учените отдавна водят спор, който в крайна сметка е довел до създаването на две основни хипотези — химична и физична.

Според химичната хипотеза миризмата е наличие (и съответно действие) във въздуха или водата на малки концентрации от летливи вещества, а според физичната хипотеза миризмата е излъчване на молекули от мирисни вещества в инфрачервената област на спектъра. Много факти потвърждават както едната, така и другата хипотеза, но преобладава становището, че химичната версия е по-убедителна.
Много спорен е и въпросът за установяване точния брой на миризмите. Създадени са различни класификации на голямото разнообразие от природни миризми. Така според една стара класификация те се делят на благоуханни, вонящи, киселинни и миризми от продуктите на горенето. Други учени са на мнение, че съществуват 24 основни миризми, а според трети — 9. Най-популярна обаче е класификацията на английския биохимик Д. Еймър, според която основните миризми (по подобие на седемте основни цвята и седемте музикални ноти) са 7 — камфорна, мускусна, цветова, ментова, етерична, остра и гнилостна . От смесването на тези първични миризми се получават най-разнообразни други мирисни варианти, които се възприемат от обонятелния орган на човека.
Феноменалната чувствителност на обонятелния орган е подтикнала учените към създаване на редица теории. Такава е квантовата теория на Г. Дайс - Р. Райт, според която всеки тип колебание в молекулите има своя собствена честота. Вибрациите на летливите молекули на мирисните вещества, попаднали в носнта кухина, възбуждат окончанията на нервните клетки, които от своя страна предават предизвиканите импулси в кората на главния мозък. Молекулите на мирисните вещества поглъщат и изпускат изльчвания с дължина на вълната от 1 до 100 микрона. Установено че човешкото тяло при нормална телесна температура има свойството да поглъща и изпуска излъчвания с дължина на вълната от 4 до 20 микрона. С други думи, то е настроено на същия обхват. По всяка вероятност основните миризми съответстват на "радиопредаване" на молекулите на излъчените вълни с различна дължина в пределите на инфрачервената област на спектъра, която се възприема от обонятелния орган на човека.
Днес миризмите се използват в парфюмерийната, химическата и хранителната промишленост, намират приложение и в криминалистиката. Но най-ценната и най-важната им функция е в служба на здравето—профилактична и лечебна, чрез получилата вече популярност ароматотерапия — лечение с аромати от природата.

Къде в растенията се съдържат летливи ароматни вещества?
От известните 300 000 растителни вида на нашата планета само около 2500 съдържат приятно миришещи летливи вещества (етерични масла), а от тях промишлено значение имат само около 200 вида. Етеричното масло може да е разпределено повече или по-малко равномерно в цялото растение или да се съдържа само в отделни негови части (цветове, пъпки, плодове, стъбла, кори, грудки, корени или листа). Най-често в даден растителен вид има само един тип етерично масло (напр. розата, лавандулата, ментата и пр.)5 но има и растения, при които отделните части съдържат различни по химичен състав етерични масла (напр. при канеленото дърво кората съдържа канелен алдехид, листата — евгенол, корените — камфор).
Установено е, че етеричните масла се натрупват в растенията в специални секреторни органи - епидермални (външни) кожни жлези, където секретът се събира между външната стена на кутикулата и вътрешни жлезички (т. е. в самата тъкан). Кожните жлези обикновено представляват жлезисти власинки. Вътрешните жлезички са оформени като секреторни вместилища, съставени от специални секреторни тънкостенни заоблени клетки, изпълнени с етерично масло. В някои растителни видове вместилището може да се образува чрез разтваряне на клетъчните ципи и сливане на няколко клетки или чрез едновременно сливане на група клетки. Секреторните вместилища може да са изолирани едно от друго или съединени чрез канали, образувайки разклонена мрежа из цялото растение. В този случай е достатъчен само един пробив, за да изтече цялото етерично масло (така са устроени напр. боровите дървета и затова с един разрез в кората им може да се получи голямо количество смола). Установено е, че образуването на етерично масло е свързано с растежа и че в младите растителни части то се извършва по-интензивно и е по-обилно, отколкото в завършилите своето развитие. Това се обяснява с усилената обмяна на веществата в подрастващите млади растения. По време на вегетационния период химичният състав и ароматът на етеричните масла се променят, а най-голямо количество от тях се установява обикновено по време на цъфтежа.
Съдържанието на етерично масло в растенията се колебае в широки граници - от хилядни части от процента до 10 и повече процента.

Приготвяне на лечебни и козметични средства от билки
Приготвяне на отвара (Dеcoctum). Това е воден извлек от растителни суровини (листа, кора, корени, цвят, стъбла, плодчета и др.), получен след продължително нагряване на водна баня. За целта изходната суровина се нарязва, счуква или стрива и се поставя в предварително затоплен емайлиран съд, след което се залива с вода (най-често в съотношение 1:10). Съдът се захлупва и се поставя на водна баня за 1/2 час от завирането на водата, като сместа често се разбърква. Оставя се да поизстине (около 20 минути) и се прецежда. Може да се използва леко затоплена или охладена. Съхранява се до 3 денонощия, за предпочитане в хладилник, но най-добре е да се приготвя ежедневно.
Приготвяне на запарка (Infusum). Представлява воден извлек от растителна суровина (плод, листа, цвят, стъбла и др.), получен чрез заливането с вряла вода в емайлиран съд (в съотношение от 1:10 до 1:30), който веднага се похлупва. Оставя се да се запари и изстине за около 30 - 40 минути, след което се прецежда. Запарката се използва веднага след получаването, като най-добре е да се приготвя за деня. Може да се съхранява в хладилник, но за не повече от 3 денонощия.
Приготвяне на студен воден извлек. (Infusa frigida paratum). Приготвя се чрез заливане на изходната суровина (плод, цвят, листа, корени и др.) с определено количество студена дестилирана или преварена вода (16-18° С). Оставя се да кисне в захлупен емайлиран съд 8-10 часа при стайна температура, след което се прецежда. Съхранява се за няколко дни в хладилник.
Приготвяне на настойка (Tinctura). Тя е течен извлек, получен без нагряване от растителни суровини (плод, цвят, листа, корени, костилки и др.) чрез накисването им за определено време във водно-спиртен, спиртно-етерен разтвор или само в спирт или силна водка или ракия (40 - 50°). За целта суровината се раздробява, залива се с течността (в съотношение 1:10), съдът се захлупва и се оставя да престои 1-2 седмици, като от време на време се разклаща. След това разтворът се прецежда, остатъците се изстискват добре и се оставя да се утай. Получената настойка трябва да е бистра. Съхранява се най-добре в хладилник.
Приготвяне на екстракт (Extractum). Представлява концентриран извлек, получен от растителни суровини (плод, листа, цвят, кора, корени и др.) чрез екстрахиране с подходящ разредител (спирт, спиртно-воден разтвор и др.). Обикновено се получава гфи лабораторно-фабрични условия под форма на течен, гъст и сух екстракт с ниско съдържание на влага (до 5%).
Приготвяне на билкови смеси (Species). Това са водни извлеци от различни растителни дроги или суровини (плод, цвят. листа и др.), получени чрез изваряване в чайник или емайлиран съд. Обикновено се приготвят от комбинация от няколко растителни вида. За целта дрогата или суровината се нарязва и залива с вода, а след завирането се прецежда. Може да се съхрани за няколко дни в хладилник.
Получаване на натурален сок (Succus naturalis). Той може да се получи по няколко начина: чрез пресоване, центрофугиране, изцеждане, дифузия и др., като общото при тях е механичното разкъсване на растителните тъкани и разрушаване на техните клетки. Преди да се пристъпи при домашни условия към извличането на сока, независимо от избрания начин, растителните части първоначално се измиват обилно с вода от повърхностното замърсяване (прах, пръст и др.). Ако са пръскани с различни пестицидни и други препарати, което създава опасност да преминат в сока, те се накисват за 5 - 10 минути във вода, след което се измиват обилно със студена вода. Във всички случаи е за предпочитане да се подбират екологично чисти растителни продукти. Не трябва да се използват метални съдове, тъй като от прекия контакт на растителния сок с тях протичат химични реакции, разрушаващи до известна степен една от главните полезни съставки на растенията - витамин С. Растителният сок може да се съхранява за по-дълго време в хладилник.
Приготвяне на мехлем (Unguentum). Една част изсушена и нарязана на дребно дрога (листа, стъбла, цветове, коренища или др.) се изсипва в съд със затоплена и разтопена доброкачествена не-осолена свинска мас (10 части). Сместа се разбърква добре, ври 5 минути, след което съдът се захлупва, оставя се да изстине и така престоява 1 денонощие. След това сместа отново се подгрява до разтопяване, прецежда се през ленена кърпа или тензух и се разлива в подходящи малки пластмасови или стъклени съдчета. Съхранява се за дълго време в хладилник.
Приготвяне на масажно и разтривно масло (Oleum). За целта 1 част надробсни на ситно растителни части от определен ароматен растителен вид се насилват в бутилка до гърлото (без да се натъпкват), след което се заливат догоре с растително масло (слънчогледово олио, маслинено - зехтин, бадемово, рапично, царевично, фъстъчено, кокосово и др.) и бутилката се запушва. Оставя се да престои 2 седмици на слънце или в близост до отоплителен уред, след което сместа се прецежда през марля и се налива в чиста бутилка. Съхранява се в хладилник за продължително време. Преди употребата маслото леко се затопля до телесната температура. Разтривните масла стимулират функциите на кожата, като образуват защитен слой върху нея и я предпазват от преждевременна загуба на влажност, поддържайки я еластична. А ароматът, излъчван от етеричните масла, отпуска, тонизира и леко възбужда нервната система. Освен това, тъй като не съдържат емулгатори и консерванти, тези масла не дразнят кожата.

ВИДОВЕ АРОМАТНИ РАСТЕНИЯ




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Аромотерапия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.